Кратка история на японската чаена церемония

Един гневен спор между амбициозен самурай и скромен монах дава резултат на една от най-почитаните в Япония традиции – чайната церемония.

Дълго считана за една от основните традиции на японската култура „чадо“, или чайната церемония, е типичен израз на естетизъм и философия в съвършена хармония. Но историята за това как тя се е появила на бял свят е епична приказка, обхващаща векове, включваща политически интриги, убийства и ритуални самоубийства по пътя си.

Чаеното растение е донесено в Япония през 9-ти век от будистки монах на име Ейчу при завръщането му от Китай, където чаят е бил широко разпространен от векове. Ейчу незабавно сервира напитката на императора и скоро след това бива издаден императорски указ, поставяйки началото на култивирането и създаването на чайни плантации в Япония.

Отнело е още три века преди чайните церемонии да станат духовна практика. Първоначално „тенча“, вид зелен чай, е бил консумиран по време на религиозни ритуали в будистки манастири.

До 13-ти век чаят се превръща в символ на статут и самураите участват в луксозни партита за дегустация на чай, където са се раздавали награди ако участника е разпознаел правилно вида на чая. Напитката се е възприемала като декадентски лукс, синоним на японското благородство, и започва да се появява напрежение между богатството и минимализма в чаената култура. Тези напрежения стигат до кървава кулминация повече от 200 години по-късно.

Сеизмична промяна в японската чаена култура започва около периода Ашикага (1336-1573 година), когато консумацията на чай се връща към духовната практика. Централно място за това има концепцията за Уаби-саби, убеждението, че приемането на преходността и несъвършенството е първата стъпка към просветлението.

През 15-ти век се появяват двете най-важни фигури в историята на японската чайна култура, Мурата Джуко и Сен но Рикю. Мурата е бил будист, широко признат за бащата на японската чайна церемония. Той въвежда четирите основни ценности на церемонията – „кин“, или благоговението, „кей“, уважение към храната и напитката, „сей“, чистота на тяло и дух и „джи“, спокойствие и освобождаване от желание. Методите на Джуко – далече от социалния елитизъм, който доминира консумацията на чай през предходните няколко века – означава, че пиенето на чай започва да се разпространява на различни нива в японското общество.

През 16-ти век Рикю е имал най-голямо влияние върху „чадо“. Той инкорпорира философията на Ичи-го ичи-е („един път, една среща“), идеята, че всяка индивидуална среща трябва да бъде ценена, тъй като подобна среща може никога повече да не се осъществи.

Кървавите последици

Това е бил спор за това как да се приготвя чая, който води не само до поне два ужасяващи смъртни случая, но и утвърдява наследството на Рикю. Будистът е бил близък със самурая-регент Тойотоми Хидейоши, наслаждавайки се на пълната подкрепа на господаря си, докато е разпространявал аскетичната церемониална традиция, днес известна като „Пътят на чая“. Но Хидейоши е имал свои собствени идеи за чайните церемонии, които са били в пълно противоречие с минималистичния подход на Рикю. За регента чаят става политическа и културна валута, средство за демонстриране на власт и влияние, както и за израз на превъзходство над благородници и воини.

Рикю, обаче, е бил по-малко загрижен за церемонията като форма на политическа публичност и упорито преследва убежденията си за смирение и духовна чистота. Постепенно тяхното приятелство се разваля, когато Хидейоши започва да вижда монаха като политическа пречка. Нещата приемат драматичен обрат, когато през 1590 година Хидейоши нарежда един от учениците на Рикю да бъде екзекутиран. Една година по-късно след този инцидент, регентът наредил на Рикю да отнеме собствения си живот. С характерната си саможертвеност монахът се подчинява на наредбата на господаря си и в последните си мигове съставя стихотворение, което той отправя директно към камата, която използва за да отнеме живота си.

Смъртта на Рикю дава началото на три училища, които се вричат да продължат неговата традиция като я насочват далече от самураите и управляващата класа, към гражданите на Япония. В началото на 20-ти век Окакура Какузо пише „Книгата на чая“. Един специфичен пасаж обхваща причината за съществуването на чайната церемония, практика, която все още се провежда в Япония и до днес:

„Чаизмът придава чистота и хармония, мистерията на взаимната благотворителност, романтизма на социалния ред. По същество това е поклонение пред несъвършенството, тъй като е нежен опит да се постигне нещо възможно в това невъзможно нещо, което познаваме като живот.“